Най-важната среща в живота ми -срещата с мен самата

Една от най-важните и трансформиращи срещи, които съм имала в живота си до този момент е тази с мен самата.

Дълго живеех без да се поглеждам
без да се съобразявам
без да ме е грижа
без да се познавам.
Дълго живях без мен самата.
Живях познавайки един изкривен обран, начертан ми от хората около мен, от обществото.Бях се смалила, за да се побера в рамките на тази представа.
Чувствах срам и вина за всичко.

В мен се бореха студените ветрове на страхът и отчаянието, разкъсваха ме и ме изпълваха с нестабилност.
Носех покорно тежкия багаж, от части мой, но в голямата си част чужд, събиран дълго от хората, които срещах по пътя си.
Движех се бързо напред, назад и настрани, от страх, че ако спра движението си, ще се изправя срещу нещо много по-страшно от болката, която съм чувствала до сега.

 

Беше ме страх да се срещна. Беше ме страх какво ще последва. Беше ме страх да пусна на свобода цялата болка, която бях изпитала. Беше ме страх да пусна целият ми гняв да излезе. Имах чувството, че ако пусна тези емоции навън това ще ме разкъса, че няма да мога да ги контролирам. Само очите ми показваха през какво съм преминала, точно там всички заключени емоции се събираха и крещяха, извиваха се, скимтяха като ранени, но аз не си позволявах да ги видя, защото ме беше страх…

Денят, в който си протегнах приятелска ръка.
Денят, в който пожелах да се запозная със себе си, настъпи след редица осъзнавания, че АКО АЗ САМАТА НЕ СЕ ПОГРИЖА ЗА СЕБЕ СИ, НИКОЙ ДРУГ НЯМА ДА СЕ ПОГРИЖИ ЗА МЕН вместо мен.
Ето защо забавих крачка
дори спрях,
заснала пред огледалото /най-големият ми враг до онова време/
гледах безмълвно
как душата ми се гърчи зад прозорците на очите ми.
Видях като на филм всичко преживяно до тук, всяко петънце, всяка сянка, всяка бръчица, цялата палитра от заключени емоции.

 

Отворих уста и дишах дълбоко, а душата ми копнееше да изкрещи, но крясък не излизаше.
Запях, за да повикам душата си. Запях без думи, само със звуци и ритъм, който сякаш извираше отвътре. Когато възвърнах силите си, продължавайки да гледам очите си, изрекох на глас

“Аз съм тук. Виждам те! Прости ми, че толкова дълго бях далеч от теб! Прости ми, че толкова дълго не чувах твоите желания и нужди! Прости ми, че те оставях на последно място и често те пренебрегвах! Прости ми, че дори не те познавам! Ти заслужаваш повече! Обичам те! Обичам те! Аз съм тук, до теб! Аз ще те защитя! Аз ще бъда твоят глас! Аз ще те погаля и прегърна, когато имаш нужда! Аз ще чуя думите ти, шепота ти и мълчанието ти! Аз съм до теб от сега до края на времето! Ти си важна за мен! Прости ми за всичко, което позволих да ти се случи! Прости ми, за всичко което сама ти причиних!”

 

Сълзите се стичаха по лицето ми. Ръцете ми се повдигнаха, за да обвият нежно тялото ми.
За да се срещнем трябва да бъдем и двете там, присъстващи, готови за жив контакт.
За да се срещнем трябва истинско желание, подплътено с действия.
За да се обикнем е нужно време и посветеност.
За да се обикнем е нужно да се опознаем отново, да се преОТКРИЕМ, отвъд етикетите и информацията, която сме научили от другите за себе си през годините.
За да се обикнем истински е нужно да сме готови да си дадем тази любов.
Нужно е да спрем да бягаме от себе си и да се погледнем в очите.
Да протегнем приятелска ръка и сами на себе си да си покажем колко ценни сме.

 

Танцувала ли си до сега танца на собствената си душа?
В този танц маските падат.
В този танц тялото бива оставено само да се движи така, както има нужда.
В този танц се включва онази дива нишка в нас, която носим в ядрото на своето същество.
В този танц се преплитат всички стихии и се обединяват във всяка наша клетка.
Направи за себе си този подарък. Пусни си твоя любима песен и затвори очи. Вдишай и издишай дълбоко няколко пъти. Остави тялото да те поведе и му се подчини.

 

Как щеше да изглежда историята на живота ти, ако беше танц?
Какъв щеше да бъде танцът на душата ти?
Какъв щеше да бъде танцът на мисията, с която си изпратен на тази Земя?
Когато останем оголени, без маски и обвивки, виждаме красотата и простотата на истинската си форма.
Всеки ден продължавам да се срещам с най-добрата ми приятелка – мен самата.
Това е пътешествието на живота ми.

 
 

2 коментара за “Най-важната среща в живота ми -срещата с мен самата”

  1. Анонимен

    Здравейте!
    Много красиво и завладяващо е написано и обяснено. Имам нужда от това преживяване, от тази истина.

    Благодаря Ви !

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.